Мирише на… на какво, всъщност? Не на море, не точно. На нещо старо, минерално, някак си прашно, въпреки че всичко тук е безумно стерилно. Всичко е бяло, всичко блести. И мирише на сол. Уж трябва да е успокояващо, ама на мен ми стърже в носа. Тая солена стая. Сериозно ли пак се набутах на тия глупости? Май се прецаках тотално. Всеки път като си викам „ОК, сега ще се отпусна“, после се оказва, че съм си загубила половин ден и съм похарчила някакви пари, дето можеше да ми влязат в работа. Честно. Имам чувството, че съм в някакъв гигантски, бял, празен съд. И аз вътре съм си бяла – защото не съм ходила на солариум от месеци, де. Стените са влажни, леко хладни на допир, някак си… пластмасови. Май само ми се струва. Абе, дреме ми. Седя тук, затворена, и слушам как машината бръмчи. Не е силен звук, ама е дразнещ. Постоянно. Все едно капеща чешма. И пак дишам. Дълбоко, както ме карат. Вдишвам соления въздух… и какво? Нищо особено. Може би малко по-лесно? Не съм сигурна. Все ми се струва, че просто си въобразявам.
Баси, сетих се за едно лято преди десет години. Бяхме на село при баба. Имаше една стара, дървена чешма в двора. Ледено студена вода, ама толкова вкусна, особено в жегата. Баба винаги казваше, че тая вода лекува всичко. Тогава май наистина вярвах. Сега… абе, все тая. Просто си спомням как водата капеше постоянно, дори когато беше затворена. Дразнещо, ритмично капане. И тогава, в детството, изобщо не ми правеше впечатление. А сега… сега ме побърква. Тая солена стая е нещо като тая чешма – монотонно, дразнещо и някак си безсмислено. Като… като реклама по телевизията, дето я гледаш за пети път и вече ти иде да счупиш дистанционното.
Лягам на стола. Опитвам се да се отпусна. Не става. Клепаците ми тежат, ама мисълта за всички неща, които трябва да свърша, ме държи будна. В главата ми е пълен хаос. Сметки, срокове, некъв недовършен проект, тая… онова там, как му се викаше. И се чудя защо въобще се подлагам на тия процедури. Нали уж трябва да ми помогнат да се отпусна? Да се почувствам по-добре? А аз се чувствам като катеричка в колело. Имам чувството, че се опитвам да избягам от себе си. Да се скрия някъде, където няма да ме намерят. А това е абсурдно, нали? Винаги ще ме намерят. Винаги ме намират. Все тая. Вдишвам пак. Усещам лек, щипещ вкус в гърлото. Май наистина е солен тоя въздух. И си мисля… дали наистина има смисъл? Да дишам тоя въздух? Да седя тук, в тая бяла, стерилна стая? Или просто да си тръгна? Да отида да си изпия кафето, което вече е изстинало, и да се захвана за работа?
Поглеждам към вратата. Дръжката е студена, метална, някак си гладка. Ако я завъртя, ще изляза. Ще се върна в реалния свят. В света на шума, на стреса, на задълженията. Ама и в света на живота, де. Не съм сигурна. Абе, все тая. Затварям очи. Опитвам се да се концентрирам върху дишането си. Вдишвам… издишвам… вдишвам… издишвам… И изведнъж си спомням за един спомен отпреди няколко дни. Беше в неделя. Съседката на горния етаж реши да прави основно почистване в 8 сутринта. С прахосмукачката. Баси. И аз си викам: „Това е краят, човечеството свърши.“ И после отидох до магазина за хляб и видях как един батко се кара на продавачката, че му няма баничката със сирене. Дребни неща, ама направо ми развалиха деня. И сега се чудя – какво е по-дразнещо: прахосмукачка в 8 сутринта или липса на баничка? И двата варианта са трагедия.
Вдишвам пак. Усещам соления вкус. И си спомням една стара касова бележка, която намерих в джоба на старо яке. Беше от някакъв магазин за цветя. Бележката беше избеляла, накъсана, почти нечетлива. Но помня, че беше за букет лалета. Лалета… защо лалета? Май тогава бях влюбен. И бях толкова глупав. Толкова наивен. Сега… сега просто съм уморен. Уморен от всичко. От живота, от работата, от тия солени стаи. И се чудя… какъв е смисълът? Абе, да вървя да си търся ключовете. Пак съм ги изгубила. Пак. И после ще се ядосам, че нямам баничка. И така върви животът. Все в кръг.
Дали да изляза или да остана още малко? Абе, дреме ми. Смях!