Ако искаш да изкушиш някого да прави нещо, просто му кажи, че е забранено. Не зная точно защо се случва така, но е факт, че забранените неща са ни най-сладки. От доста време се умувам по въпроса и ето до какви изводи стигнах:
Най-вероятно забраната сама по себе си поставя вътрешна психологическа преграда между нас и обекта на табуто. Това кара цялото ни същество да се бунтува срещу чувството на несправедливост – Как така друг ще ми казва какво да правя? Кой е той, че да определя правилата?
Втората ми теория е свързана с привличане на вниманието. Може би не бихме забелязали изобщо някой предмет, докато не ни кажат, че пипането му е забранено. Тогава заставаме нащрек, интересът ни към него се засилва и той става център на нашето внимание. Имам типичен пример за това. Преди време ми се наложи да остана за малко в болница заради изследвания. За щастие всичко мина благополучно. През краткия ми престой там забелязах, че в стаята имаше някакъв стар суич бутон, покрит с лепенка, върху която пишеше „Не натискай! Не е аларма!“. Всеки един човек, влязъл в стаята не забелязваше бутона, докато не поостанеше и не се заглеждаше из стените от скука. В мига, в който забелязваше надписа отиваше до него и пипаше с пръст лейкопласта и дори двамина се опитваха да натиснат бутона. Най-странното беше, че точно до него имаше друг бутон, без означение, към който никой не прояви интерес.
Странно нещо е човешкото мислене. То поражда любопитството, което е нещо чудесно, но и объркващо само по себе си.