Платих сто и двайсет евро за нищо.
Първоначално идеята звучеше чудесно: нов спа център, пълен релакс, забрава за всичките грижи. Представях си мека светлина, аромат на евкалипт и онзи специфичен покой, който идва с цената на скъпа процедура. Подготвях се за това преживяване дни наред – като за бягство от градската лудница.
Реалността се оказа съвсем друга. Още в коридора ме удари ритмичен, агресивен шум – пробиване на бетон. Оказа се, че „луксозният“ пакет, който бях резервирала, съвпада по график с основен ремонт на съседния блок, а изолацията на залата е била просто маркетингов трик. Когато легнах на масата, вместо музика чувах само как металът стърже камък и как чашата с вода до мен подскачаше в ритъма на дрелката.
Това е класическата схема на съвременния лукс: продава се празна опаковка. Ако сложиш етикет „premium“ или „exclusive“, можеш да вдигнеш цената тройно, дори когато услугата е дефектна. Сто и двайсет евро не бяха за маската или маслото, а за правото да се чувстваш елитен, докато реалността те удря право в ушите.
Терапевтката не направи и опит да ме успокои. Гледаше в пода с безразлично изражение, сякаш и тя се опитваше да се хипнотизира от шума. В този момент разбрах, че изкушението не е в самата процедура, а в илюзията, която сме готови да купим, за да се чувстваме важни.
Платихме за тишина, получихме индустриален концерт.