Наскоро се хванах да се смея над собственото си нетърпение. Истинският проблем на съвременния човек не е в това, че живее твърде бързо, а че се бави до отвращение. Опитваме се да превърнем всяко решение в научна дисертация, сякаш зад ъгъла дебне глобална катастрофа. Тази сутрин обаче просто отказах. Отказах да мисля, отказах да претеглям плюсове и минуси, отказах да се поддавам на вътрешния си калкулатор.
Разхождах се около „Шишман“, когато очите ми се спряха на една малка дървена врата. Знаех я, минавала съм покрай нея десетки пъти. Всичко в мен викаше „не“, но въпреки това прекрачих прага. В мен не се беше настанила внезапна смелост, а по-скоро умора от собствените си колебания. Вътре ухаеше на лавандула и парфюм, на стари книги и нещо ефирно, което не можеше да бъде нищо друго освен обещание. И тогава го видях – копринен шал, в цвят, който ми напомни за лятно небе над морето. Не синята на морето, а небето над него, по-дълбоко и по-чисто.
За миг се замислих дали ми трябва, дали ще го нося достатъчно често, дали цветът ще подхожда на всичко. Но веднага спрях. Какво от това? Защо всичко трябва да е рационално и оправдано? Понякога просто искаш нещо, защото те кара да се чувстваш добре. Взех го, платих и излязох навън. Нямаше триумф, нямаше гордост, имаше само лекота. Усещането, че съм си спестила един безкраен вътрешен спор.
След това седнах в едно малко кафене на „Малките Пет кьошета“ и просто гледах как хората минават покрай мен. Шалът беше около врата ми и всяко движение го караше да се спуска и да се вдига като вълна. В този момент разбрах, че понякога най-хубавите неща не идват с гаранция, нито с право на връщане. Те просто се случват. И ако се забавиш, може да ги изпуснеш. И тогава остава само празната закачалка и горчивият вкус на пропуснатото.“