Златното тежело на бюрото ми е тежко, студено и напълно безполезно. Служи единствено да притиска стари бележки, които и без него са си заминали. Блести под лампата с онзи евтин блясък, който крещи „аз струвам много“, докато всъщност само заема място и събира прах. Същото усещане ме връхлита, когато преглеждам разходите за образованието, които сглобих в един дълъг и безславен отчет.
Ако направиш финансов одит на това, което масово наричаме „инвестиция в бъдещето“, ще откриеш огромна дупка в баланса. Сметката е проста: плащаме премиум цени за учебни програми, които са като антични динозаври – красиви на витрината, но напълнени с информация, която е негодна за реалния живот. Не е просто въпрос на остаряла учебна програма, а стратегическа глупост в управлението на човешкия капитал, при която цената за придобиване на „актива“ е в пъти по-висока от реалната му стойност.
Гледам на този процес като на масова, но нерентабилна покупка на активи, които започват да се обезценяват още преди да са придобити. В икономика, която лети със скоростта на звука, ние продължаваме да инвестираме в „хардуер“, проектиран за епохата на касетофоните. Когато анализирам времето, което студентите влачат по затворени аудитории, не виждам учене, а масово разхищение на най-ценния ресурс – възможността да придобият реални, пазарно търсени умения. Това е огромна цена за „поддръжка“ на знания, които са депрецирали още в момента, в който са били напечатани в учебника.
Проблемът е в самия модел на „продукта“. Образованието се продава като абонамент за сигурност, но всъщност е като купуване на скъп, неработещ софтуер. Вместо да ни учат как да управляваме финансови рискове, как да анализираме бързо променящи се данни или как да се адаптираме към автоматизацията, системата ни тъпче с безкрайни цикли от теория. Това е инвестиция в „архив“, а не в „инструмент“. Реалният пазар търси хора, които могат да изграждат решения, а не да рецитират дати.
Когато погледна инфлацията на дипломите, виждам как стойността на всеки нов „сертификат“ се срива. Когато всеки притежава същия „премиум“ документ, той губи своята ексклузивност и се превръща в поредната административна такса за достъп до пазара на труда. Това е класическа пазарна свръхзадръжка, която води до раздуване на разходите без съответното увеличение на качеството. Сметките не излизат, а дълговете – както финансовите, така и тези на личната ефективност – растат с всяка нова „престижна“ година в университета.
В крайна сметка, ако продължим да третираме образованието като покупка на престижна, но празна декорация, ще се озовем с огромен портфейл от „златни“ дипломи, които не могат да купят нищо друго освен самочувствие в една икономика, която изисква реални резултати.